Младите старци на новото време,

с поглед от своите тераси.

Ред поколения, избрали за символ

изгнилите кооперации.

С мухлясали мисли зад своите прозорци,

с шепа прашасали спомени.

Затлачили своите дробове с безвремие,

на нейде във нищото водени.

Затиснати с бреме, негодни да движат

света във вярна посока.

Примигнат, примижат, блажено заспиват,

повити в измама жестока.

Тук смърт пак блуждае, омесила рано

обреден хляб с приспивателни.

В градините нейни не никнат цветя –

само мъртви корени всякакви.

Казва: ,,Вземете си, има за всички!

Къшеи деменция безплатно!”

Ред склерозирали сухи ръце

се протягат в апатия... Внезапно.

Вярваме даже, че всъщност избрани сме

да свършим дела преголеми.

Виждаме – нещо се движи там, мърда де,

историята пишем на смени.

С усилие прекрачваме прага и ето –

навън сме, сред сивата пустош.

Изшмъркали своите последни запаси

от своята битова същност.