В най-тъжния град на земята,

там, дето оплакват живота,
аз вярвах сляпо в съдбата, 
(но се клех в третото си око.) 
И понякога времето спирах.
Още помня вкусът на детинството - 
от филията хлебец със сирене, 
до бонбоните в джоба на джинсите... 
Аз тогава не съм си представял, 
че домът ми чужд ще е днес. 
Тежък грях опростил ми е дявола. 
Бог забравил е моя адрес... 
А до някога идваше сякаш, 
и четях го в очите на майка ми. 
Дали тя, защото мен чакаше, 
и това я усмихва? Не зная... 
Вече друго е. Крача по бѝлото. 
Всяка стъпка тежи като камък,
дето висне на празно бесило, 
да напомни, че малко остава. 
Ала другаде гледам. Към тебе. 
Този град няма веч' да ме види. 
Господ дава, че после да вземе,
и пирува от по̀мен за живите... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
15.01.2024