Aleks-Green (Александра)
24 227
19.09.2010 г., 21:04 ч.

Накъде? 

  Поезия » Друга
859 0 5

Дори и най-изморената река се влива в морето... 

и това е краят на един дълъг път

и началото на един - още по-труден...

 

Вече не усещам студа, сковаващ ръцете ми...

Аз не живея, просто съществувам.

А денят е толкова дълъг, когато си сам...

Заобикалящите ме хора ме подминават, 

като пътник - пътен знак "Стоп".

Всеки върви напред, 

забързан да стигне целта си.

А аз нямам цел...

не чувствам, не виждам, не зная...

Кораб без пристан са мечтите ми,

но съм в средата на океана...

Потънала в мисли -

накъде да поема...

© Александра Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • познато...познато...и напълно вярно...
  • Прекрасна си.Браво!
  • Абе... няма по-голяма самота от тази, която живее вътре в теб и се подхранва със себе си!

    Изпитание е да се преживееш и да надживееш вакуума, който те тегли, да се затваряш все по-дълбоко и да ставаш все по-самотен.
    Но не е непоправимо Лирическата ти героиня рано или късно ще изкачи билото на самотата и ще съгледа ширналия се градеж на света и милиардите забавни мравчици ::)

    От друга страна, няма по-голяма радост и по-голяма забава от това да се забавляваш сам Имам предвид ДУШЕВНО :::)
  • Много познати чувства намирам тук!
  • Началото ми напомни за един роман на А.Мороа - "Климати".
Предложения
: ??:??