Anita765 (Ани Монева)
296 11769
8.02.2017 г., 23:45 ч.

Не гледай 

  Поезия » Друга
392 5 7

Пътеката е същата и вчера беше там.

Затичвам се, да стигна до вратата.

Тежи ми камъкът, а уж не е голям.

Във тежестта познавам тишината.

 

А тя е мъничка, досущ – трохичка,

доскоро ронена от месен хляб,

във дом, за който знаех – всичко

е обич, ласка, радост, дързък смях.

 

Вратата – същата, и вчера беше там.

Натискам дръжката, а тя замръзва.

От упор стреля тишината – бам,

но спомен ме изправя и превързва.

 

Изкачвам се нагоре, все нагоре

и спирам се пред раклата на баба.

Отварям я и виждам – моят корен,

дълбоко във земята се прокрадва.

 

Погалвам чергите, втъкали залеза

и после утрото и парещото слънце.

Не гледай долу, бабо! Не погалено,

в палтото сгушено момичето ти зъзне.

© Ани Монева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Имах нужда да прочета този стих отново!
  • Богатство от спомени за любовта на предците ни,втъкани от топли цветове.Ухаят носталгично! Браво Ани!😍
  • Благодаря на всички, спрели се на страничката ми1
  • Много хубаво, Ани! Прочетох с интерес!
  • Много е хубаво! Поздрави!
  • "Погалвам чергите, втъкали залеза
    и после утрото и парещото слънце.
    Не гледай долу, бабо! Не погалено,
    в палтото сгушено момичето ти зъзне."
    Определено стихотворението много ми хареса! Поздравления!
  • Много е хубаво!
Предложения
: ??:??