Недей, да гониш вятъра.
Той волен е, и шета гдето ще.
Ала понякога променя кадъра,
на тишината с копитата на дивите коне.
Тогава се превръща във фурия.
Досущ на мен прилича, и на дете.
Понякога, дори от себе си го крия,
но пак във мислите вилнее.
И после драска по сърцето със иглички.
Боде отляво с пристъп, и кълве.
Със неизречените мои срички
руши ми замъците с чудни върхове.
Недей, да гониш вятъра.
Той ходи там, където иска..
и също като мене от умора
фучи, когато обич в шепи стиска.
Ако послушаш вятъра за миг,
ще чуеш, как по моите вени тича
с жужене на пчели, и трепкащ мах
от белите криле на птица...
© Евгения Тодорова Всички права запазени