И чудя се, и чудя се... Не зная,

дали съм в някой ъгъл без посока, 

и още ли е крепост мойта стая,

срещу тежките оръжия на злото?

Или съм се надвесил над тревогите,

размахал своят лист за бяло знаме,

и гледам с подражание на строгост,

почти като свидетел на измама.

А може би съм съм изборът на Господ - 

безмилостен по право към страхливците? 

В гърлата им - невидимата кост,

да бъда, щом не чувстват и не мислят...

Но времето ще спира по принуда,

от навика на вечното му бързане.

Ще виждам в огледалото заблуда,

че хубавото в кърпа ми е вързано...

В гърдите ми обаче ще кънти, 

тъгата ми чрез стихове изречена, 

разбрал, че със затворени очи 

съм виждал всъщност много надалече... 

И чудейки се как съм оцелявал, 

все още търся рамо от баща ми, 

макар че той в леглото се опря, 

аз моля се над тежките му рани... 

Пред погледа на клетата ми майка, 

изплакала живота през усмивка, 

не мога и за миг да се отчайвам. 

Към мене Бог е твърде милостив.

Понеже насред моите терзания, 

в които замечтано те предричах, 

единствена дойде без колебания, 

какъвто съм, такъв да ме обичаш! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

28.12.2023