Комета в сноп от светлина
покрай земята мина.
Но там не бях, не бях,
и да я видя се разминах.
Не видях небесна светлина,
мрак земен тука да разсее.
Но флаг от черна тъмнина
все тъй в душата ми се вее.
На място лично все не бях,
разбит с умора в тъмно вечер.
За нищо друго не играх,
че късно е за мене вече.
Кометата сега е надалеч,
блестяща с опашка ярка.
Там нейде гледа си я друг,
душата ми ридае жално.
Ала ще дойде някой ден,
ще се кача на небесата.
И входът да е през смъртта,
ще съм напуснал аз земята.
Ще ви докосна светли небеса,
в сияйни светлини обвити.
Аз ще целуна всякоя звезда,
да сбъдна в друг живот мечтите.
Ще бъда и щастлив тогаз,
напуснал адът на земята.
Защото вярвам днеска аз,
че Раят ще е над нещата.
© Петър Петров Всички права запазени