Вън спуска се вечерен здрач,
покрива люляци разцъфнали.
Луната пръска ярка светлина
в пълнолунната си същност.
И осветени в мрака цветове
от тихата и светлина погалени.
Полъхнати от нощни ветрове
поклащат сенките прошарени.
Като самодиви на нощта
напуснали са дневните усои,
играят в призрачната светлина
онези само нощни танци свои.
Навлязат ли те в нечий сън
дълбоко в нежните му тайни.
С целувки от вълшебна плът
разказват приказки омайни.
Размахват чудни меки цветове
които призрачната нощ извая.
Отвличат всеки в свои светове,
щом в сенките са го омаяли.
Доксаван от уханни нежни устни,
момински призрачно прекрасни.
От тях пази се няма да те пуснат,
че нежността неземна е опасна.
Преди да си потънал тихо в сън,
от люляк откъсни си клонче
Натопи го до леглото си с вода,
магията им мигом да прогони.
Щом слънцето огрее нежно заранта,
разцъфнали на светлината са красиви.
Но няма вече как да те омаят и сега,
разбрал си нравите им причудливи.
© Петър Петров Всички права запазени