Заковани са сълзите ми

върху ложето от бъдещи спомени, любими.

Така и не успях да те докосна

сред витражите от писъци

на мраморното време.

Безсилието ми увисна изкълчено

и се срути пулса ми в безпризорното небе.

Нямам те – сърце на сърцето ми,

само в саркофаг от удавена нежност

мога да плувам.

Обичам те,

но не мога вече да го изрека.

Сърцето ми спря.

Пчелоядите със огнени виражи,

подкастрят за последно лятото,

а аз ще се опитам тихичко да стъкна,

оня огън незагаснал вътре в мен,

опалил мрачините мои непогалени,

като целувка на светулка

и ще стъкмявам пак постъпки, стъпки,

и всички други обещани мигове

в едно аморфно тяло за обичане.

Ще чакам всички дъждове да си отидат

обрулили тъгите в малки криви орбити

и пак да доловя дъха ти в петрикора,

избухнал след сърдечните ни недомислия.

Защото ние с теб завинаги ще бъдем

протуберансово обречени на гибел

в лемниската на невъзможната любов...