През тъмните прозорци на нощта,
нахлува лунна светлина -
озарявайки леко косите ти златни,
а аз гледам към теб с моите мисли разпиляни,
с чувствата ми така окаяни,
очите ми - разплакани.
Душевна болка изпитвам аз,
просто искам да има Нас.
Толкова си близко - почти до мен,
ала все по-далече,
какъв феномен?
Сълзите разтопяват бледата ми кожа,
защо ли съдбата е толкова лоша?
Желая да те докосна,
без отново да те отблъсна,
искам само да ти дам любов,
но пък ти си толкова жесток
или прекалено страхлив -
недоверчив...
Гледайки към теб,
усещам за душата си лек -
след всичката отрова,
вече да живея спокойно не мога,
но на теб..
Бих ти дала дори обет,
ала ти си толкова далеч,
а аз бягам подир теб..
Само за миг спри,
назад се обърни
и при мен се върни,
а аз ще те обичам
цял живот,
дори и следващия,
Ти няма да си грешният..