Лавината на неизвестното неспирна
ме поваля в мъка непозната.
Мисълта ми тъпче пак немирна,
сива, нова, безкрилата.
По пътеки светли все вървя
и поемам все щафети с цел недостижима...
Страх се сипе върху мен
като сняг над бурен океан през зима.
Живея все в тревога -
аз съм никой, никой пак!
Да заплача? Не, не мога.
Зима апатична в мен е, как? ...