Океанът...
(поема)
Океаните заемат почти ¾ от
повърхността на Планетата ни.
Факт
Безкрайност разлюляна!... И... величие,
и дом на ураганни ветрове...
До тук не стигат в полета си птиците,
зад хоризонта няма брегове...
Тук нощем със звездите във съзвучие
люлеят се със Вятърът вълни.
Тук чудесата истински се случват
и сбъдват се най-щурите мечти...
Тук раждат се в живота и легендите,
и даже, да не си приемал Бог,
в стихията се кръстиш суеверно,
харизвайки душата си в залог...
Летящият Холандец е възможно
да срещнеш, като призрак във мъгла,
в безветрие опънал (сам безбожник!)
от бури изпокъсани платна...
През Вечността не стихваща стихия
и бури с ураганна красота...
А всеки миг от Времето тук крие
и взривното Начало на Света...
Отгоре са небето и звездите,
от долу- разлюляната вода,
а между тях- пространство за мечтите-
с лелеяния Дух на свобода...
... Това е всичко... Другото е Вечност,
а нямаме за нея сетива́!...
И даже Бог от тука е далече,
дори и да се кръстим за това!...
Вълнѝ родени от далечни бури
люлеят се лениво без покой....
Към тях внезапно вятър се притуря
и с дива ярост ги разбива той...
И в ритъмът на цялата Вселена
пулсира Океанът разлюлян,
и мощната му гръд е споделена:
между безветрие и ураган...
От лунна гравитация привлечен
люлее мощно приливни вълни,
а вятърът стоѝ като обречен-
безсилен нещо в тях да промени...
И в тази необятност разпиляна,
обхванала от край до край света:
– във всеки миг променя Океана
стихийната си, дива красота...
... И в срещата със Слънцето блещука
над хоризонта му една звезда,
и изведнъж пожар избухва тука,
и се разпалва тъмната вода...
А Вятърът от облаци извайва
в небето светове от светлина
и всеки миг в творбата си добавя
нюанси на космична красота...
Зад хоризонта, някъде оттатък,
безмълвни мълнии проблясват... Знак:
макар и тъй далечен, тих, и кратък,
че нейде буря е вилняла пак...
Събуден, Океанът засиява
прекрасен и до хоризонта син,
по него Слънцето се заиграва
със прелестни вълни в ултрамарѝн...
По двойки скачат влюбени делфини...
... Летящи риби (сякаш без тела!)
планират на ята с необясними
и сребърни по вятъра крила...
... Към залез вече Слънцето изцяло
по синята, люлееща се площ,
сребро стопено щедро е разляло –
в очакване на идващата нощ...
А въздухът сгъстява се полека,
в мистичен виолетов полумрак,
разжарва се към залезът пътека,
и вече хоризонтът му е бряг...
– О няма нищо толкова красиво
от залез над притихнал Океан!...
– И Слънцето, което си отива,
но светлината му е още там,
и продължава тайнствено да свети,
във Океана с чудни цветове́,
и светят облаците, и небето,
и светят даже всички ветрове́...
А после, щом угаснат светлините,
остава тук небесният разкош,
защото са като слънца звездите
на черното небе в безлунна нощ...
... Завари ли те в Океана вечер
от нейната магия си обзет
и ставаш част от Вечността, човече:
замлъкнал пред Безкрая... с пиетет...
И трепват даже скъсаните струни
в душата ти от тази красота,
а случиш ли и нощ със пълнолуние
обзема те внезапно лудостта –
обсебващата лудост на мъжете,
в която дързостта е просто ход:
за да живеят тук със ветровете
и с бурите венчани доживот!...
Една звезда небето озарила
ги води по космическа следа
и те са тук щастливи, а под кила-*
желаят само, винаги вода...
... обаче щом се вдигне разгневено
в нощта със ураганните вълни,
настръхнал Океана диво стене
и гърчи се от болка, без звезди,
тогава искаш да не си се раждал,
вълните суеверно все брои́ш
и знаеш, че Деветата**е страшна,
но кръстиш се: дано да издържиш!...
Някога в Океана
*кил:надлъжната греда по долната част на кораб
или лодка.
**счита се, че деветата вълна е най-слна
© Коста Качев Всички права запазени