Всяка вечер, когато луната заспи
и гората заглъхне от врява
в шубраци от глог, в белочели липи
онемелият славей запява.
Сякаш с клюнче, по-късо от шип на бодил
дръпва звездния шал на небето
и притворил очи, той сред злака шепти
безсловесни, беззвучни куплети.
Мушитрънче смелчаг и златист пчелояд,
всеки лист в любопитните храсти
спират дъх и мълчат. Върху дол и овраг
тишината е пълна със знаци. ...