yotovava (Валентина Йотова)
2626 22178
15.01.2010 г., 17:03 ч.

Орис 

  Поезия » Философска
760 0 15

... Понесъл под вежди пожара на залеза,

зелена искрица и дяволски нокът.
Ръцете му – две огромни копани!
- да загребят и дълго да месят тестото,
което набухва под тънката риза
на всяка жена, прислонила главата
до мъжкото рамо, до силния мирис
 на сол и тютюн, на отхапана ябълка...

Този мъж ме събуди в неделната утрин,
поиска ми хляб и няколко думи.
Попита за пътя, по него се спусна.
И дълго събирах жарава и пукот
на огъня, грабнал нозете ми боси.
Прималях и потънах, не знаех къде съм.
Така го желаех, а беше през пости.
И дълго страстта си към него претеглях.

Не усетих кога се бе свечерило.
 Стоях и без памет, а мракът ме пиеше.
Колко за него е нужна магия
не можех да зная и нямах й билките.
И ето -  почука мъжът на вратата,
дланта му погали страните ми пламнали.
- Тук съм и знам, че отдавна ме чакаш.
И моля те, майка бъди на децата ми.

© Валентина Йотова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??