„Върви си!” – тихо промълвих

и ти си тръгна, думичка не каза.

Надявах се да си щастлив

и да не таиш в сърцето си омраза.

„Върви си!” – тихо промълвих,

но всъщност исках да останеш.

Сълза красива във очите ми гори,

тя моли те ръката ми да хванеш.

„Отивай си, не мога повече така!”

в очите ти тъга гореше,

протегнах мъничка ръка,

но обичта във тебе спеше.

„Отивай си, не мога повече така!”

обърна гръб и тихо си отиде.

Отиде си и в моята душа

тъгата никога не ще премине.

Последен поглед ти към мен отправи

с очи тъй пълни с топлина.

Нима ти още искаш любовта ми?

Нима в сърцето ти живее още тя?

Последни сили аз във мен потърсих,

във любовта опората открих

и бавно се от мъката отърсих,

и в миг сълзите заличих.

Погледнах те със нежност тъй красива

и тихо казах „Остани!”.

Без теб не бих била щастлива,

не ще да бъдат светли моите дни.

Обърна се и нежно ме прегърна,

и стопли ме със твойта топлина,

и всичко в мене ти обгърна,

и пак ти беше моята мечта.

Но в миг над мене слънцето проблесна,

отворих сънена очи,

момче красиво пак до мен стоеше

и сбъдваше то моите мечти.

Погалих те със длан тъй нежна, топла.

Целунах леко твоите очи.

Прегърнах те и ти прошепнах:

„Не си отивай, остани...”