pastirkanaswetulki (Мария Панайотова)
873 17004
27.06.2023 г., 14:20 ч.  

Острови в душата - 4 

  Поезия » Друга
906 4 20

След малко всеки, ужаса надскочил,

седеше гръб до другия облегнал.

Вълните в близост все така клокочеха,

страхът у тях бе възела затегнал.

Морето чак почувства се виновно,

че тримата бе потопило в трудност.

Докосна ги с настойчива гальовност,

в душата състрадание събудило.

Полина в страх отново потрепери,

навела се над бащиното рамо.

Уста отвори тя, но не намери

какво да каже и изпъшка само.

Попита се защо ги е събрало

морето в тази, уж случайна, среща.

А над Созопол беше засияло

разкошно слънце, като пещ горещо.

 

. . . 

 

Усещаше уханна, странна пъпка

в сърцето си от чувствата изгрели.

Момчил забравил беше тази тръпка

и питаше се той това не е ли

на жаждата за нежност резултата.

Страхуваше се даже да повярва.

След толкова страдания, душата

готова беше да се доверява.

- Довечера на ресторант сме трима.

Не ми отказвай, моля ти се, Роси!

Причина може би във тебе има,

но заглуши досадните въпроси

и дай на изблика свободна воля!

- Не се страхувай, няма да откажа!

- Така се радвам! - разкрещя се Поля

и я прегърна, сякаш ще я смаже.

Изпратиха до нейната квартира

Росица – две пресечки ги деляха.

Момичето спонтанно коментира:

- Ти тук ли си? - очите му горяха

и радостта, в зениците избила,

показваше то колко е щастливо.

А Роси, тъжни мисли спотаила,

преглъщаше тревога мълчаливо.

С целувка разделиха се. Бащата

се бореше с различните си чувства.

Мълчаха. Още пърхаше в душата

страхът. И в този миг Момчил почувства

вибрации. Извади телефона

и се ядоса, тя че пак го търси.

- Не знае ли нахалната персона –

отдавна всичко с нея аз съм скъсал!

- Здравей, не смея още да говоря... -

прободе го със думите жената.

- Страхувам се, че Поли ще затвори,

но ми тежи ужасно самотата...

Реших, че най-добре е, скъпи, днеска

пред вас да се явя със страховете.

Аз искрена съм. Не, не е пиеска

и искам да ме чуете! Простете...

...Прекъсна я. - И тук ли ще ни търси?

разбрала е от някой тя адреса.

Изцапаното минало е мръсно.

Не искам пак да изживявам стреса!

 

. . . 

 

"Затвори ми... И как ще ги намеря?

Защо ли тръгнах, без адрес да зная?

Виновна съм, признавам! Как треперя...

За мене няма вече път към рая.

Момчил не заслужаваше измяна.

Безупречен човек, съпруг, баща е.

Нанесох му непоправима рана.

Виновна съм, виновна съм, така е!

Излъжеш ли веднъж за нещо дребно,

лъжата е лавина и те гони.

Обличаш като кожа навик вреден,

за другото си Аз ти нямаш спомен.

Не виждах и не чувах – пощуряла

към пропастта летях, без да помисля.

Поблазни ме богат живот... Узряла

съм вече аз, но мръсна съм, не чиста.

Не зная Бог в онази катастрофа

защо спаси ме, толкова строшена...

Нима видял бе майчиния профил?

С какви очи аз Поли ще погледна?"

- Пристигнахме, но накъде да карам

това такси, кажете ми, госпожо?

- Ох, само главоболие създавам!

Ще сляза тука, ако е възможно.

 

Следва:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Мария Панайотова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??