Откурвено е на'що ежедневие,
и погледа ми злободневен е,
нормално днес се счита
морал, духовност, знание, не се зачита.
И всеки вика, блъска, тръшка, псува и вдига олелия
виновен за тая орис, естествено, не той самия.
А щастието далечен блян е то за всички
за него иска се единствено ръчички,
а не да мигаш тъпо със очички
и да обсъждаш чуждите панички.
Изяжда ме отвътре знай,
че таз омраза, наглост, простотия
не знае и не вижда своя край,
а бавничко дълбае и затрива моя рай.
Да знаеш, и да можеш днес е наказание,
да бъдеш тъпкан и осмиван е признание,
Да си възпитан, значи да те мачкат.
Да искаш да се учиш, гледат да те бачкат.
Да имаш изказ и фантазия, значи, че си гей,
Тогава време е на лудницата ти да кажеш: Хей!
Намръщени са даже камъните, улиците, сградите
дървета и птичките, не ще ги има скоро, ах горкичките.
А нашата цивилизация, поддържа силната морална деградация.
защо ли чудим се тогава - революция, е път за оцеляване и на'ща еволюция.
И ще завърша с едничко язвително обръщение,
със светъл поглед, към по-младото поколение.
В чието поведение, аз виждам пълно безхаберие и недоумение,
което да се надяваме, че скоро няма да доведе до всеобщо погребение.
© Станислав Георгиев Всички права запазени