От всяко ново начало

се поражда поредната гибел,

със ситна, но някак нестройна походка,

с пукнатини под планините от грим

и със сърце, побиращо в себе си

тонове болка и сива умора.

Изтича пясъкът ни

и само шума му нощем,

драска безпомощен

по гладките външни стени

на нашите, иначе грапави сънища.

Ние сме сляпа буря,

без око за затишие,

без правилни мисли,

без надежда, зачената отвъд хоризонта.

И само едно очакване имаме

в своята гротескна пиедесталност.

Искам да целуна аромата

на кожата ти преди края...

Замесвам мрака ти сипкав и крещя

вятърно по всички нестройни

сърдечни завои.

Винаги ме е имало в теб.

Без да ме търсиш,

бълбукам в душата ти неистово.

Дори страховете се строполяват

и молят за милост,

щом ме съзрат с премръзнала усмивка.

Ако затвориш настръхналите си очи

ще повярваш, че любовта е зрима,

а всъщност е единственото и достатъчно условие

да сме живи.

Искам да целуна аромата

на кожата ти преди края...