Писмо в прахта

Стоя пред листа бял.

Дните вятърът бе отвял.

Към края на живота си

човек се радва на постиженията си.

А какво бях постигнала аз?

Сърцето бе сковано в леден мраз!

Душата бе заспала в своя скръбен сън

и мълчеше като отсечен безмълвен пън!

Без да забележа какво е имало,

всичко се бе превърнало в минало...

И реших да напиша писмо

до някого, на когото все още му пукаше

за всичко, някога преживяно, но недоловимо...

Сърцето ми все още тупкаше,

нещо в мен живееше

и силно мечтаеше...

В деня, когато душата отлети,

може би някой ще прости

за грешките, неволно направени,

за дните окаяни и в самота забравени...

Без да забележа какво е имало,

всичко се бе превърнало в минало...

Седях пред листа бял

с вид блед и премалял.

В последните дни от живота си

исках да оставя нещо от себе си,

за да знаят хората:

че бях просто човек!

Мечтаех да достигне небесата,

макар  че бях човек не ловък,

борех се за красотата на душата,

но от рано осъзнах,

че не мога да полетя...

Не мога

мечтите си да постигна...

Ръката ми трепереше,

а думите не идваха...

Мисли всякакви ме мъчеха,

но върхът на писеца стоеше

в една точка... сякаш това бях аз -

една точка върху листа...

Целият ми свят бе потънал в мраз,

покрит с раните на живота...

Въздъхнах дълбоко...

И Душата ми отлетя ей така,

както бе дошла, неусетно...

И в този миг сякаш имах всичко!

Сърцето ми не бе вече самичко,

душата ми не бе студена, изплашена.

Тя бе топла и спокойна,

сплотена с другите души

отлитащи,

напускащи

студения свят.

Животът ми бе отвят,

оставяйки само едно писмо в прахта...