По „До днес сънувах“

от Андромаха (Белла)

Ще те оставя на баналните превзети,
за мене всяка сложност крие нищета.
До днес сънувах, че ми подаряваш цвете,
което си говори със дъжда

и толкова е просто и прекрасно,
без никакви измислени слова...
Езикът на душата е безгласен,
но обладава всички сетива

и мога да говоря със небето,
със птиците, с далечните звезди,
със пясъка пустинен и с морето,
със всичко... дето ти не си.

Защо не искаш да съм с теб,

когато споделяш с небето?

Помня как летяхме в него

с дарени крила от сърцето.  

Откъснеш ли – убиваш цвете,

дори да е за дар от любов.

Смърт с дъжд не би говорила

и да я сея аз не съм готов.

Единият твърди, че вярва в бог

и за всяка постъпка е негов учител.

Другият знае, че очите не лъжат

и следва източен поет и мислител.

Какво написах добре зная –

за шести живот съм отдавна готов.

Гостувах в ада, а бях и в рая

когато откликвах на твой зов.

Защо не искаш отново да сме двама?

Нов каприз или се срещаш вече с друг?

Обичай волно, а аз ти пожелавам

да не се окаже той поредния боклук...