ПО ВЪЖЕНИТЕ СТЪЛБИ НА ДЪЖДА
Щом някой ден зад голите бърда
се срина подир слънцето оттатък,
по въжените стълби на дъжда
понякога ще слизам на Земята,
какво по-лесно има от това? –
и ако вие в миг до мен се спрете,
ще бъда вятър в есенна трева
или пчела в чашле на росно цвете,
ще съм щурчето в падналия мрак,
натегнало си дрезгавата струна,
или павур на варненския бряг,
заровил щипци в гърбавата дюна,
ще съм рояче слънчеви петна
от нечие момчешко огледало,
или венче в косите на Жена,
на път поела с роклица във бяло,
ще бъда слънце, въздух – и вода
за цветето в самотната ви стая.
По въжените стълби на дъжда
за обич ще ви слизам от Безкрая.
© Валери Станков Всички права запазени