Поезия ли е, че сам седя и пиша
за някакви си лични разсъждения
и че изкусното опитвам се да вдишам
в дробове пълни с дим,
със липса на решения,
със нова доза никотин,
със мислите за собственото ми падение,
с желанието за хляб и зрелище
и с кръв във вените
със цвят мъртвешки син…

Поезия ли е, че не слушам хората,
защото чувам само свои думи,
затворени във бутафорен егоизъм,
в желанието да чуя себе си
у някакви си други…
Че да изпитат те потребността от мене,
но не във вид на разговор или услуги,
а да ги боли, да страдат за трошица време,
да искат те да срещнат себе си у мене.

Поезия ли е, че не искам да обичам,
че това ме плаши и заинтригува,
че мисля си, това ще е излишно бреме,
не искам да се кланям и слугувам…
А гори у мен със дива жажда
копнежът за любов и за изкуство,
но го охлаждам във противовес
на всичко, във което вярвам…
И догаря май последната цигара в пепелника,
и всеки ден частица по частица
умирам сам, но без да се възраждам,
без който и да е да плаче,
да се тюхка
или пък от скръб да вика…

Поезия ли е, че с никого не искам да говоря,
а искам да крещя, че мен ме има.
Че намирам плам в праха на изгорели вече
за идеи, младост, майка и любима.
Че в руините на родина аз съграждам,
а руша по неуморно и от Дебелянов вечер.
И уморен съм,
рано-рано.
В разгорял се пламък тлея вече...