На плажа съм аз в детството си ранно,
строя си замъци и кулички от пясък.
Но тоз неканен хулиган от мен, прибоят,
със воден юмрук като желязо удряше ги ах,
мечтите мои детски правеше на прах.
Но аз не се отказвах, замъци и кули пак строях,
водата буташе ги, но на пост пак бях.
И борихме се с нея в детството красиво,
издигаха се, после падаха отново пясъчните кули,
далечни бяха времената ми от детството щастливи.
И днес отново на брега съм, кули да строя,
но вече всичко е различно.
Отминало е детството красиво, прозаично,
живот сериозен тук отне ни го цинично.
А за живота мравки сме, той тъпче ни тъй тежко,
настъпва ни жестоко насериозно или по погрешка.
Върху ни стъпи ли със ходилата тежки,
размазва ни, потъпква сякаш със насмешка.
За него като мравки сме еднакво малки,
но само тъй изглеждаме сред пясъчните кули.
Със стойност едениците тъй ценни тук са малко,
изгубени те сред гората безполезни нули.
Да те настъпи в миг живота просто срива твойте кули!
И ако стъпкан ти от него някак се изправиш,
изграждаш си отново всико смазано от нула.
Тогава знай, че стойност имаш тук, а тази кула,
показва ни, че еденица си ти, просто повече от нула!
© Петър Петров Всички права запазени