Животът си превърнах в равносметка
на мойте побеляващи години,
по улея на времето изтекли -
към кръста със фамилното ми име...
И въпреки умората на дните,
в които преживявал съм съдбата,
аз никога и никой не попитах -
лекуват ли се болките в душата...
Разбира се - присъщата ми скромност,
позната на кого ли още не,
от костите - до гладния ми мозък,
съвсем не бе храната за поет...
Но аз дробѝх от сухия комат,
и мокрех със сълзите всеки залък,
че най не се преглъща самота,
която със любов ти подаряват...
Едва ли ще съм пръв или последен,
излизал от сърдечния си ритъм.
По-страшното е жив да бях погребал -
надеждата преди да те опитам.
Преди да се изправя от невярата,
че може да си повече от истинска,
и взора към мечтата да остане,
наместо от калта да те измислям...
И там, където крачат само смелите,
аз волно прелетявам в необята,
закичил се с усмивка до реверите,
че нямам вече поводи да смятам!
©тихопат.
Данаил Антонов
09.08.2024
© Данаил Антонов Всички права запазени