Тук ни лодка е нагазвала тази вода,
ни птица е долитала жаждата да утоли.
Мракът заплашил и последните свежи лъчи;
отгоре се застлали дебело, уморени листа.
Застоявала с времето още водата,
не помръдвало нищо и вятърът не минавал даже насам.
Тихо умирали залежали листата,
pейзаж се разкрил непомръдващ и сам.
Трева заизраствала върху гнилата твърд,
избуявала с хъс, отпивала с жажда;
зеленото чудо надигало гръд,
картина нова започнала тук да се ражда.
Конник преминал по земите да търси награда,
а конят му верен внезапно се спрял,
загледал към морето зелено с наслада,
господарят му за миг в почуда занемял.
Жребецът отправил горящи очи към своя ездач
с молба да му бъде устроен гала обяд.
Погледнал конникът, че отгоре е здрач
и кимнал тук да си устроят бивак.
Втурнал се конят, летейки към своята цел -
зеления рай – с мисли как ще остърже -
и своя ездач към опасност голяма повел.
Конят бил красив, снежнобял,
а излязъл кафяв от загнилата тиня,
без господар заплакал, овдовял,
че в алчността му на близкия загина.
© Стоян Всички права запазени