На прозореца седя и пуша,
безцелно гледам някъде навън
и в ромона на дъжда заслушан,
любувам се на мокрия му звън.
А капките се стичат бавно,
заспиват тихо по стъклата,
за мен е толкова забавно
и тъй приспива тишината...
Унесен паля сетната цигара,
поемам пак отровата ефирна
и искам всичко да разкарам – 
отрова за душата ми немирна.
Дъждът отмива моята тъга – 
и пак ме кара да се чувствам свеж,
след него, знам, ме чака пак дъга,
в която скрит е моят нов копнеж.