Веднъж както си вървях,

загледан там в далечината,

едно детенце аз съзрях,

проблясък в тъмнината.

С две протегнати ръце

и поглед тъжен, но човешки,

с примряло сърчице

от изпокъсаните дрешки.

Седнало бе то да проси,

хляб, стотинки, каквото има,

и не задаваше въпроси,

стига да изкараше и тая зима.

И поспрях, приседнах малко,

сълзи ми заблестяха в очите

и мислех си: Колко е жалко 

да убиваме на децата мечтите.

После станах и оставих му парички,

тръгнах си, а то ми рече 

с насълзени, грейнали очички,

благодаря ти, благодаря ти, човече!