В чужда стая съм сега.

След време няма да съм тук.

Есен е. Жълти и сухи листа.

Навън е мрачно, а в душата - студ.

Уж съм тук, ама не съм,

уж будна, а сънувам сън.

На себе си съм чужда

и само да пиша имам нужда.

Не усещам вкуса на храната,

слушам музика, а не я чувам.

Дори не ме боли от самотата,

дори от любовта не се вълнувам.

Знам само, че искам да избягам,

за малко да напусна тази мрачна стая.

Затова към писалката посягам,

за да потъна временно в безкрая.

Мразя да мечтая.

Нямам идеал.

Какво искам - не зная.

Каквото дал животът - дал...

Сега ще попътувам малко.

Ще дам воля на въображението.

Ако опиша грозни сцени - жалко -

това ще видя из пространството и времето.

Душата ми е в кома, но не знам къде е.

Загубих я. Отивам да я търся.

Ако е мъртва, ще я погреба.

Ако ли не - дано да я спася!

И така... Здравей, фантазия!

Здравей, лудост! Потегляме!

Сбогом, мрачна квартира, мразя те!

В илюзорния свят по-светло е!

Къде попаднах?! Ужас!!! Смрад!!!

Наоколо виждам хаос, зараза.

Разпиляни спринцовки. Изпочупено - ад!

Изоставена разрушена сграда...

В тъмното пъшкат получовеци

и чакат да дойде свършекът.

Завити са със съдрани завеси,

а ръцете им, надупчени, кървят...

Съжалявам. Не мога да остана.

Направо съм потресена.

Казах "чао", но май не бях разбрана,

и тръгнах - от ужаса унесена.

Вървя по широк булевард.

Наоколо - мъртвило.

Няма хора, растения, сгради...

Тук има нещо гнило!

Попитах Бог къде са всички

и аз къде попаднах пак.

Ослушах се. Не чувах нищо.

Вървях, вървях, вървях, вървях...

И тук не намирам своята душа.

Къде да я търся? Къде да вървя?

Попадам в центъра на град Чирпан.

Чувствам лека болка. Аз израснах там.

Всичко ми е чуждо и много далечно.

Само спомените си остават вечно.

Градът е някак много запустял.

Какво от туй, че някой в него е живял?

И тук не ме задържа нищо.

Но къде да отида сега?

Само спомен е всичко предишно.

Отново ме гони града.

Ще тръгна. Но нека все пак да намина

в този дом, където се смеех, играех,

там обичах, копнях, там мечтаех,

страдах и плаках... Но всичко отмина.

Тук имам дете. Ето, виждам го!

Ох, колко много обичам го!

Уж съм му майка, а сякаш не истинска!

О, синко! Прегръщам го, притискам го...

Сълзи по бузите се стичат,

по моите и по детските бузки...

как майка и син се обичат!

Но изведнъж страшен мъж грабна го грубо...

Момчето плачеше. И ръце протягаше.

Аз крещях, тичах след тях,

но този мъж по-бързо бягаше.

В ръцете му горкото примираше от страх!

Обещах на детето, че ще го избавя.

Агресия и гняв приливаха в мен.

Бях безсилна нещо да направя.

Проклинах моя ден рожден!

Трябва да се успокоя

и своя път да продължа,

да намеря своята душа

и лошото да победя.

Не мога да не се сбогувам

с приятелката си от миналите дни.

Отидох. Обясних и, че пътувам

и защо съм цялата в сълзи.

Май много останах в този град неприветлив -

описах го в цели десет куплета!

Не разбрах как лято дошло е!

Попадам на плажа сред тела полуголи.

Морето шуми загадъчно.

За едни е мечта,

за други - призрачно -

погълнало техни деца.

Потърсих душата на брат ми-удавник.

Имаше много, много души,

отнети без време от водата коварна -

на малки деца, майки, бащи...

Намерих душата на брат ми. Познах я.

Искаше да ми каже нещо, но не успя.

Как исках да говорим, за да се успокоя!

Но жалко. Пак лежа на горещия пясък!

Тук всеки е с някого -

влюбени двойки, майки с деца

щастливо карат си лятото,

а аз пак съм ужасно сама.

Няма нищо! Радват ме чайките,

лазурното синьо небе...

Завистливо погледнах към майките

и заплаках за мойто дете.

Няма да плача. Избърсах сълзите.

Станах и продължих.

Сега ще отида при славата и парите.

Свят непознат там открих.

Вървя сред дворче-разкош! Красота!

Пътека имаше сред рози.

Наоколо - добре ухаещи цветя,

беседка, котка, куче, лозе...

Всичко направено с вкус! Нямам думи...

А къщата - просто нещо неописуемо. 

Бяла, голяма, блестяща, приветлива.

Влязох вътре - и просторно, и топло, и светло!

Не бях виждала нещо подобно.

Обикалях стаите - само лукс и омай.

Настаних се в креслото удобно.

Имах чувството, че съм в рай.

Не мислех какво е навън.

Заспах дълбок спокоен сън,

необезпокоявана от никого и нищо.

Как имах нужда от тази почивка!

Колко съм спала, не мога да кажа.

Събуди ме шум от автомобил в гаража.

От него излезе бавно един

наперен, изискан господин.

Попита ме какво търся тук...

и ме изхвърли като боклук.

Жалко. Тук ми хареса.

Но принципите ми къде са?

И тук не намерих душата своя.

Кой ще ме упъти? Кого да помоля?

Пред кого да излея сълзите на воля?

Ще търпя и ще чакам развоя.

Озовах се в странна лаборатория:

в епруветки - загубени души затворени.

Четох надписи, не срещнах моето име,

чух глас, който ми каза по-късно да намина.

Нещо май бях забравила.

Трябваше и другаде да отида.

Какво ли бих направила,

ако нещо ужасно пак видя?

Ужасът не закъсня -

видях болни, страдащи лица.

Бяха мъртвешки бледи и уплашени.

Умираха от всички изоставени.

Макар че аз също се уплаших,

стоях сред тях. За тях заплаках.

Не можех да помогна! Те умираха!

И с основание света презираха.

Смъртта е силна като любовта.

О, любовта! Къде е тя?

И колко пъти тя рани ме!

О, любов! Върни се и спаси ме!

Една птичка долетя

и кацна на премръзналата ми ръка.

Тя каза, че е любовта.

А аз не вярвах. Търсех тръпката, страстта.

Птичката искаше някой да я опитоми

като в "Малкият принц" от Екзюпери.

Ако дълго съм се грижела за нея,

тогава любовта съм щяла да намеря.

Аз обясних, че искам луда страст,

любов, която води до екстаз.

Оставих птичката да отлети

и тръгнах да търся принца на моите мечти.

Срещах един, втори, трети...

Но това, което търсих, не намерих.

Не беше дълга любовната трепет.

И ето ме - от страх, нерви и студ треперих.

Птичката май се оказа права.

Не трябваше да търся в страстта любовта.

Грешката своя трябва да поправя

и да се върна към малките, но истински неща.

Тази малка птичка пак долетя.

Вече с радост и казах, че ще я опитомя.

Тя се зарадва, весело запя...

Най-после не бях сама!

Тази птичка ми носеше радост.

Навсякъде пътуваше заедно с мен.

Дори да виждах от живота нова гадост,

тя  пълнеше със смисъл всяка нощ и ден.

Не беше това, за което мечтаех.

Просто малка птичка. Нищо специално.

Но точно тя от самотата ме избави -

единствена сред всички птички! Уникална!

Разбрах, че любовта е най-вече грижа.

Видях, че съществуват и лоши неща,

а хубавите често не се виждат,

те може да са скрити даже в птичка една!

Отново в лабораторията се озовах.

Този път намерих моята душа.

Беше в кома. А епруветката - в прах.

Дали ще я спася? Как и кога?

Жалко! Пак съм в студената стая!

Здравей, реалност отвратителна.

На пътешествието дойде краят,

а птичката някъде отлитна.

Поне знам, че е някъде там,

поне се радвам, че я открих.

Лошо е, когато човекът е сам

и радост, и мъка няма с кой да сподели.

Трябва да се боря, но как? Нямам сили.

Животът ме смаза. Тук-там по квартири,

бедност, нерви, разочарование, измама...

ИСКАМ ДА НАМЕРЯ СИЛИ ДА СТАНА!

                          Х. 2005 г.

... Мина време и аз се изправих,

но малките и истински неща не забравих.

Искам да остана преди всичко Човек,

живял пълноценно, макар и не по път лек!

                                                 Последен куплет - 17 . VІІ. 2006 г.