Безкрайни дни край мен минават,

но пак на прага съм, стоя.

Дали с надежда ме даряват

или обсипват ме с тъга.

Опитвам бавно да прекрача,

напред със мисъл за промяна.

Сълзите спирам и не плача,

с ръце покривам всяка рана.

Направих стъпка, после втора,

почувствах нежен аромат.

Край мен вървяха много хора,

забързани към своя свят.

Едни се взират във живота,

а други реят се в мечти,

но всеки тръгнал е в посока

и сам по своя път върви.

И тъй, увлечен от тълпата,

минавам улици, пустини,

разчитайки на сетивата

ще спра след дни или...години.

И питах се, къде отивам,

не знаех как да отговоря.

Защо ли нищо не намирам,

врата, която да отворя.

Но казах си, не съжалявай,

надежда някъде се крие.

Бори се и не се предавай

и тя сама ще те открие.

Поспрях за малко. Чух вълните.

Море видях, не бе лъжа.

И вече знаех, че със дните,
по пътя си ще продължа.