Пътят към истината
Посоката губи човешкото племе,
сред фалшове, пошлост, лъжи и заблуда
и време дошло е духът да поеме
по пътя, показан от първия буда.
Човекът не знае къде се намира –
на сляпата баба ѝ вика „живот”,
посока му сочиш, а той не разбира,
понеже невеж е или идиот.
В конците невидими все се заплита,
но мозък, присъщ на глупак арогантен,
за дребно препятствие пак го отчита,
макар и със тон „каруцарско-галантен”.
Когато омотан е вече, така че
ги вижда и двойни - житейските нишки,
за думите свои се кае, обаче
влакната са станали твърди каишки.
И тук се решава да почне борбата,
но как да избяга от старите нрави:
„Не беше ли туй, досега, свободата?” –
е първи въпрос, който той ще постави.
Войната сега ще отнеме му ера –
съмнения, страх, изпитания трудни,
ще моли се някой да върне го вчера –
на същия път, ала с мислите будни.
Но връщане няма по тази пътека,
онази напред от трънаци чернее –
повратен момент за духа на човека,
при който се вижда, дали ще успее.
За волята твърда, успехът е лесен –
на всяка цена тя достига целта,
а страх, с нерешителни стъпки примесен,
не вади каруца, зарита в калта!
И тъй се изнизва животът човешки –
с поредица избори края достига,
а там, в равносметка, след битките тежки,
главата единствено силният вдига!
Че слабият вече е с кожа съдрана,
принуден очи към земята да свежда,
защото в разгара на боя остана
прикрит зад едничката, крехка надежда!
© Марин Цанков Всички права запазени