Пътувам с влак към Видин.
Звукът от релсите е монотонен и силен, заради отворените прозорци. Не могат да се затворят. Механизмите на повечето са развалени. Самият аз се оказах Херкулес, като счупих механизма на прозореца в купето, в което се настаних. Как стана ли? Преди да тръгне влакът, реших да отворя прозореца, за да кажа последни думи на Сашко, който в този етап на живота ми, се явява мой личен "душевен изслушвател". Милия той. Жив да го ожалиш. Какво ли не чу, на какво ли не стана свидетел...
Та напънах прозореца да изрева драматичното си заключение за живота си и се чу "хрясСс-прасСс".
Отстрани изскочиха някакви метални жила.
Неудобно се получи, но нали сме нация техническа, открих как да го закеркенеча затворен.
От всякъде се чуваше шум, бръмчене, скърцане, свистене и едно романтично ту-туфФф-ту-туФ. То надделяваше и зададе ритъм и настроение в душата ми. Хиляди мисли нахлуха в главата ми и не ми даваха покой. Повтарям едни и същи грешки, отново и отново. Задавам си едни и същи въпроси, вече за кой ли път. А отговорите са хаотични, неконкретни, недостатъчни, объркващи... Не ми дават нужната информация, за да разбера какво трябва да променя. Искам да изляза от този съдбовен кръговрат. Всички пътища, по които поех ме отведоха все до началната позиция. От там, от където съм тръгнал. А началото винаги е заблуждаващо променено, измамно ново. Вървя-летя, лутам се-намирам се, блъскам се-отскачам, падам-ставам... преживявам всякакви възможни емоции. Изживявам бурни моменти, а финалът винаги е... старият. Един и същ. До болка познат. Чувствам се угнетен, ядосан. Искам да се изправя срещу Бог и да запретнем ръкави. Такъв бой искам да му спретна... С какво право, все на мен изпраща едно и също. И надменно твърди,че имам силата да победя предначертаното... Как?! Обикновен човек срещу божественото?! Хората казват, че от нас зависело какво ни се случва. А къде отиват съдбоносните предначертания за всеки човек? Къде отива "истината", че всички имаме предопределена мисия на тази земя и, че всичко, което ни се случва са изпитания, изпратени от Бога?! С цел, да ни научат на нещо и да се извисим духовно на друго ниво!? Ааааааааааааааа! Идва ми да вия и крещя. Пълна мъгла е всичко.
И докато се чувствам премазан емоционално и свръх-драматизирам нещастния си живот, срещу мен стоят мъж и жена. И двамата са в червени блузки и тъмносини дънки. Това ме кара да се усмихна за момент и да изляза от мислите и мрачното си настроение. Жената е изморена. На вид леко негодува и не може да си намери място, а мъжът я обгрижва с много внимание. Не я изпуска от очи. Ако тя шавне, той веднага я подхваща. Предложи ѝ да размачка ходилата ѝ. Тя се усмихна и отказа дискретно, поглеждайки ме с неудобство. Облегна се меко на гърдите му и затвори очи. Той започна да я гали по косата и да милва раменете ѝ. След малко, Тя отново се размърда, а мъжът стана и й отстъпи мястото си, за да може да облегне глава до прозореца на прохлада. Тя седна, отпусна глава назад и затвори отново очите си. Той сложи ръката си на бедрото й, а тя без да отваря очи, хвана ръката му. Мъжът остана загледан в нея почти десет минути. Гледаше я как спи, а по лицето му играеха различни гримаси, от преминаващите мисли... Очите му бяха изпълнени с любов. Наблюдаваше я как спи и се наслаждаваше на вида й. Сканираше лицето й. Съзерцаваше я с топлина и нежност. Тя отвори очи и промълви нещо. Той веднага скочи и й даде да пие водичка. Тя му се усмихна и останаха загледани един в друг. Той й смигна. Тя му отвърна със същото. Последва целувка. Тя се сгуши в прегръдките му, въздъхнаха и заедно задремаха с леки усмивки. Изглеждат спокойни и уравновесени. Влюбени, макар да не са първа младост.
Когато се събудят ще им оставя бележка, в която ще им благодаря, че внесоха светлина в мен. Че върнаха надеждата в сърцето ми. Че без да искат ми отвориха очите, че няма по-прекрасно нещо от любовта и разбирателството. Че не бива да се отказвам от Любовта!
Хора, обичайте се. Впускайте се в любовни авантюри. Каквито и да са. Трудни, различни, нестандартни, луди... но така живеем. Какво значение дали е правилна или неправилна за страничните хора, ако сме щастливи и се чувстваме някак завършени? Любовта е лудост. Любовта е чудо! Любовта е най-голямата магия. Любовта е смисъл и форма на съществуване. Без нея сме нищо!