Разшита душа
Отива си този ден, в миг си отива.
От случки, от думи, от вик наранен,
от клади, от упреци той изгорен,
обръща гърба си и бавно се скрива.
Оглеждам за него, смълчана до залез,
дали ще направи обратен завой.
Обратно потича тъгата – порой,
и къса стените, страха разпознала.
Замръкват очите ми, спускам клепачи,
небето прихлупва земята с капак
и слиза в сърцето ми лунният зрак.
Дочувам как ехото в клоните плаче.
Не виждам пътека, полазват ме тръпки.
Студено излива се дъжд – водоскок.
Пълзи тъмнината, увива се – смок,
разшива в душата ми всичките кръпки.
Разнищени спомени хукват да бягат.
Самотен остава олтарът без храм,
увисва фитилът на свещи без плам.
Душата – разшита, а толкова стяга...
© Ани Монева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Браво, Ани!
-
Прекрасен стих и много силен финал! Поздрави!
-
Благодаря на всички, спрели се на страничката ми!
-
Докосващо! Ани!!
-
Има ли олтар, има и храм. Има ли храм - има утеха. Ще ти дам игла и конец, изпреден от най-прекрасните паячета, които живеят в гнезда от любов. Много здрава нишка. Няма разшиване, да знаеш!
-
Краят!
Добре написано. За мъката: съчувствам. -
Красиво тъгуваш,Ани...И пейзажно,образно го правиш.И тази носталгия по отиващия си ден... Браво! Чудесна изповед!😘
-
Хубаво е, тъжно звучи... Поздравления!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
... избягвам да анализирам чужди емоции, но усещането ми е много добре познато...