Обгърната от болка,
в шепите на самотата,
ТЯ покорно чакаше 
да блесне някаква искра надежда
или просто пламъче нежност.

Защо, съдба, ти от нея бягаше,
а ТЯ стоеше в пустошта
и тебе чакаше?
Защо не я прегърна в ръцете си големи,
защо не я успокои
със думи топли, нежни?

Бледа, като призрак ТЯ вече изглежда,
душата и от болка ред сълзи изрежда,
а отново съдбата за нея нехаеше
и като че ли с живота си играеше.

И от края на света,
тихо, по безкрайността
се разливаха думите:
”Моля те, живот, спаси ме!
Не искам да съм робиня на съдбата!”