Подухва вятър, пясъкът лети.
Морето се бунтува в своите игри.
Море от пяна, море от мечти
се вижда в нейните очи.
Седи самотно на една скала
една русалка, една душа.
Покрива златистата й коса
лицето, обляно в доброта.
Слънцето сънливо скрива
своя лъч последен.
Изгрява в мрак от кадифе
първата звезда, нейната вечерна сестра.
"Няма ли щастие на таз земя?"
Русалката красива е пак сама.
Сама в синия безкрай.
Сама сега, сама докрай.
© Анна-Мария Маркова Всички права запазени