В безгрижните дни на своето детство,

с авери играем безбройни игри.

Смях и шеги, забавление, вместо,

безкрайни проблеми, грешки, лъжи.

В онези моменти, дали си оставал,

до малко по-късно, докато стъмни.

И дали сам си се осъзнавал:

всичко на тебе принадлежи.

Всяка пързалка, люлка и топка,

всяка лопатка и кофичка там.

Няма кой да ни пипа нещата.

Играеш със всичко, но пък си сам.

Интереса го губим, почти моментално,

ако няма с кой да играем, нали?

Така става също и по-късно в живота.

Когато започнем да гоним пари.

С авери мечтаем, когато сме млади,

а изпълняваме по отделно, сами.

И след всеки успех губят от чара си,

останалите ни материални мечти.

Строим празни къщи, гости не идват.

Караме много скъпи коли,

на пътническите седалки, на които,

никога пътник не сяда, уви.

Казваме си - на върха най-самотно е.

Само вятър се чува и падат мъгли.

От тях ставаме глухи и слепи.

За искрена обич, смях и сълзи.