Ve2666 (Василка Ябанджиева)
541 5311
10.03.2015 г., 21:28 ч.

Самота 

  Поезия
358 0 4

Уж сме двама, а мълчим.

Самотата в душите ни убива.

Ти не си за мен, нито аз за теб.

По-добре сами да продължим.

 

Броим звездите с  въздишки,

скъсаните нишки между

 нас лепим, но мъглата си остава.

Не става! Това не е любов!

 

Гнилото превзема цялото - 

умира тялото. Да не се виним!

Пътят се разделя на пътечки-

криволичат и не правят дом!

 

Щом дотук се стигна,

слагам край. Няма обич в

самотата, красотата в миг умря!

Сбогом!!!

 

 

© Василка Ябанджиева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • ТРЯБВАЛО Е да изживееш това.
    След всеки край, има ново начало!Следих ти мисълта, не стиха.
  • Тъжно с предусещането на края, а болката от раздялата с една истинска любов винаги е болезнена.
    Желая ти по-ведро бъдеще!
    Спокойна вечер!
  • !!!
  • "Мигът е планкеон от Вечност.
    А Вечността отлита като миг.
    И влюбените стават по-самотни,
    когато страстно слеят се в един.
    Така започва всякоя раздяла -
    като синтез на двете начала.
    Извива тялото си на спирала
    триадата на Хегел сред мъгла."

    Любовта е най-перверзната форма на самота /blackjack12/.

    Добро, като замисъл, стихотворение, Василке!

    Поздрав!
Предложения
: ??:??