Самотна е душата,
самотна във нощта.
Плаче тя ,ридае,
самотна над листа.
Нощта пуснала е своето було.
Само едно прозорче свети,
а там една душа
мъждука тихичко сама.
Бавно гасне животът в нея,
чаша алкохол до нея.
Защо не може да намери?
Защо се лута в мрачните постели?
Иска обич всеотдайна,
истинска, безкрайна.
Само топлина, закрила -
непринудена и мила.
Протяга тя ръце,
а в мрака пак с чашата сама.
Пише над листа и
проклина тез думи, тез слова.
Искам те така първична,
моя ярка мъничка звезда.
Искам твойта топлина
да сгрява моята душа.
Нищо друго значение няма,
то е само измама.
Аз не мога така да живея!
Затова отивам си вече,
но едно-единствено зная -
ще те търся и пак ще блуждая!
© Дияна Дамянова Всички права запазени