В порой от спомени те нося,
а времето е придошла река,
от него сякаш милост прося,
а то в забулени лица
приижда на големи капки,
облива ме... залива те с потоци,
подава те на малки хапки
и брули ме в измислени пороци.
Търсиш бряг, за да се скриеш,
нагазил във високата трева.
В илюзия нима ще го надвиеш?
И пак поглеждаш своите крака ...