Нечии думи недоумявам,

а сладостта на живота

нежно ме погубва в самота.

И днес отново спотаявам

чувства мрачни и неясни,

пак потъвам в глухота.

Прозорец на съдба нелепа

мернах измежду пътека,

водеща към истината.

И аз давам свойта шепа

страх, посърнала и няма

в обятията на тишината.

Ни зов на радост, нито вой

на гняв, загубена надежда

осъмва пред лика на забравата.

Огнени криле летят в покой,

устремени към мечтите,

обитаващи дома на измамата.