Към окото се прибрала тихо сухата сълза,
и нелепо осъзнала, че е тъмен кът света.
Тя разплискала се в стая и изчезнала в зори,
към стените на безкрая и вселенските тъмѝ.
През тунели на раздели – с куп апѐли за любов,
и шрапнели от дуели в тази мъчна бран – живот,
тя пътувала самотна и търгувала с нощта,
като дума безпилотна, котва пуснала в звезда.
Редом с багри на пейзажи и с напукани нозе,
мирно носейки багажа и летейки без криле –
над притихнали градини и говорещи нивя…
Полетът ѝ спрял в картина: чѐдо, майка и баща. ...