Не я обичам тази дума „някога”,
че все раздава празни обещания.
Надеждите на ластици разтяга,
мечтите пък без капчица внимание
приспива във леглото на забравата.
Защото „някога”- като душевен плевел
се е увил в деня съвместно с навика.
Едно удобство, под което всичко вехне…
И обзалагам се, че винаги е „някога”
дежурен отговор на всичките въпроси,
с които ни обстрелва настоящето
през зъби, с полушепот или косвено. ...