Свиркам си. Здравите зъби строши
в мойта уста битието.
Учат ме: Никога то не греши,
сам си подритваш късмета.
Да, късметлия съм, вярвам си аз –
нося език непрехапан.
Само че в профил, дори и в анфас
скучен изглеждам и скапан.
Олигофрен щом отвори уста,
мигом потича му лига.
Как на живота си аз да простя,
че съм такъв шушумига.
Шепа мечти на закуска изял,
перчи се с хищните зъби.
Аз залинях и съм цял посивял,
всяка надежда пропъдил.
Захарче дава ми като на кон
опитомителят Време.
Слушай дресьора си! - първи закон,
станал за всички ни бреме.
Има карети, но те са за друг –
бентлита казват им вече.
Умните мацки от своя съпруг
пачки събличат му вечер.
С токчета ходят след пилинг мъже –
ех, че заразна баналност!
Може би, ако си сложа въже,
мъж, че съм ще е реалност.
Но ми е нужен кураж, а пък аз
свиркам си твърде безлично.
Въздух процеждам в последния час –
дар от живота комичен.
© Мария Панайотова Всички права запазени