ПЕСЕН VІ - ИЗБРАНИТЕ
Слънцето гневно обагри в червено
равните степи надлъж и на шир.
Кръв от небето, фатално ранено,
призрачни сенки зовеше на пир.
Гръм се разнесе, земята изтръпна.
Там - над високите градски стени,
в стръмна спирала надолу се спусна
Черният дракон с човешки очи.
Двама ездачи с искрящи зеници
бяха възседнали страшния звяр.
Те се зовяха Таян и Зафира,
носеха вест за учителя стар.
Щом ги видяха да идват със дракон,
ревнаха в поздрав стотици гърла,
с трепет се взираха в госта нечакан -
жива легенда с метални крила.
Кацнаха близо до градските порти.
Прах на кълбета за миг ги заля.
Драконът с глас уморен проговори:
- Хайде, разходката свърши, деца.
Слизайте вече, гърбът ми изтръпна
да ви дундуркам по целия свят.
Тичайте вкъщи, че мракът настъпва.
Аз ще се връщам в небето над вас.
- Сбогом, приятелю верен, пази се!
Нощем е страшно - отвърна Таян.
С нежна целувка Зафира го слиса
и му намигна със поглед засмян.
Тъй се сбогуват героите - кратко.
Нямаха време за дълги слова.
Драконът плавно пое в небесата,
а пък Таян и Зафира в града.
Стана студено и вятър задуха.
Над хоризонта оранжево-сив
облаци грозни настъпваха глухо,
слети в зловещ буреносен масив.
Хората, бързо съвзети от шока,
се заловиха да готвят отпор
срещу заплахата - участ жестока
да се стовари над техния двор.
В улей дълбок пред стените високи
сръчно наливаха земно масло.
Всички животни прибраха в обори,
дето да имат надежден заслон.
Виеше силно сигнал за тревога.
Звън на стомана ехтеше навред.
Преобразиха се мирните хора
в страшна войска със безупречен ред.
Двамата млади направо летяха,
сякаш се бяха сдобили с криле
и след минута пред храма стояха.
Вътре ги чакаше с бледо лице
техният верен духовен наставник -
тъст на Таян, на Зафира баща.
Бяха подготвени много отдавна,
че ги очакват подобни неща.
- Влизайте вътре, деца, тук ви чакат.
Виждам - очите ви в бяло блестят.
Значи видяхте сърцето на мрака
и ще събудите спящия свят,
както е писано в стари скрижали -
с медна тръба със магически глас.
Щом неродените са ви избрали,
тази задача се пада на Вас. -
Рече отец Киприян и извади
фино гравирана медна тръба.
С трепет поеха я двамата млади,
както се взема в ръцете съдба.
Бавно Зафира тръбата поднесе,
устни докоснаха златен мундщук.
Духна, но никакъв звук не излезе.
Тя я подаде на своя съпруг.
С вяра Таян ритуала повтори.
Нищо отново, но миг след това
синя мъгла инструмента разтвори
без да остави от него следа.
Гладко полирана сребърна плоча,
с кръглата форма на пълна луна,
беше вградена в олтара оброчен
от незапомнени времена.
Същите плочи красяха отколе
всяко светилище в каменен град -
знак за обет на великата воля
към чистотата на младия свят.
Точно когато изчезна тръбата,
всичките дискове, сякаш на сън,
почнаха в пълен синхрон да вибрират
с тих, но проникващ навсякъде звън.
Сребърна мрежа покри градовете.
Здраво втъканите в нея лъчи
щяха да пазят от бяс умовете,
скрити отдолу, за няколко дни.
Щом си отиде денят като рана
и в полумрака луната изгря,
целият свят бе готов за отбрана -
с огън и меч да посрещне врага.
Слабост обхвана Таян и Зафира.
Тежко въздъхна отец Киприян.
Бяха спечелили важно предимство,
но предстоеше невиждана бран.
- Хайде сега да се връщаме вкъщи.
Трябва да хапнете нещо, деца.
Вярно, че вече в духа сте могъщи,
но на стомаха му трябва храна.
С радост героите млади приеха,
вече усетили истински глад.
За да успеят да стигнат навреме,
бяха пропуснали своя обяд.
С кротко пръхтене ги срещнаха в двора
техните верни, любими коне.
Всичко разбираха, сякаш са хора,
малко наивни, но глупави - не.
Нежно Зафира кобила погали,
весело среса добрия жребец.
С ласкави думи Таян ги похвали:
- Вие заслужихте слава и чест!
После отидоха в старата къща.
Хапнаха питка и боб с пастърма,
без да придирят и без да се мръщят.
Всичко е с приказен вкус у дома.
Щом се нахраниха - сладко отпиха
в сребърни чаши напитка от мед,
после зловещата тайна разкриха,
младите - с думи, сковани от лед:
- Гъста мъгла пред очите ни легна
щом доближихме куба от кристал,
после превърна се в нощ непрогледна,
сякаш светът е дълбоко заспал.
Лека-полека изчезна мъглата.
Гледката имаше ясни черти.
Виждахме призрачно каменно плато.
Яркозелени, зловещи очи
мрака прорязваха с поглед мъртвешки.
Гняв и омраза струеше от тях.
Звярът разкъса оковите тежки
и се изсмя с гръмотевичен смях.
Бавно повдигна ръцете си черни.
С шепот раздираше черната пръст,
за да излязат слугите му верни
и да посеят след себе си смърт.
Рев нечовешки изпълни небето
от милион кръвожадни гърла,
с четири страшни вампира начело -
неуязвими за меч и стрела.
С облаци мътни забули ги звярът,
вятър студен им изпрати за вожд,
за да не виждаме как наближават
и да настане последната нощ.
Страшната армия рукна по склона
като река, придошла след порой,
за да погази навеки закона,
който дарява душите с покой.
Блесна светкавица в мрака вечерен.
Гръм я последва след миг или три -
Точка поставил на разказа черен.
Мъдро отец Киприян промълви:
- Благодаря ви, деца мои свидни!
Чуйте какво ще ви кажа сега!
Моите думи да следвате стриктно,
инак ни чака голяма беда.
Спешно обличайте зимните дрехи
И оседлайте конете за път.
Времето крие ключа към успеха.
Трябва да минете тихо отвъд
градските порти и рова защитен.
Тайния проход ще срутя след вас.
Смело препускайте право на изток.
Битка ще има, но тя е за нас.
После отец Киприян им разказа
как да достигнат до древния храм,
скрит в планината, наречена - Странджа.
Нова задача очаква ги там.
Двамата силни, но скромни герои
бързо нахлузиха кожен екип.
Въпреки тежката вече умора,
те оседлаха конете сами.
Тръгнаха ведро животните смели,
явно уверени в своя успех.
С факла в ръка Киприян ги поведе
в тъмен, отдавна забравен тунел.
Дълго вървяха - почти километър,
за да достигнат до стария вход.
Спря изведнъж проповедникът едър,
верен слуга на човешкия род.
Бавно извади от своята дреха
кожен калъф със щампован орел.
Младите спряха и дъх си поеха -
чували бяха за този тотем.
- Дъще Зафира, на тебе предавам
най-смъртоносната остра кама.
Тя е наследство от твоята майка,
да те опази от жлъч и тъма.
Синко Таяне - пази дъщеря ми.
Вярвам на твоята мъжка ръка.
С тази молитва на теб я оставям.
Дадох ви всичко. Вървете сега! -
рече отец Киприян и натисна
плочка в студената стара стена.
С нея задейства един механизъм,
който отвори в тунела врата.
Лъхна ги вятър, миришещ на зима.
Стана студено - почти отведнъж.
Минаха прага Таян и Зафира,
и се изгубиха в ситния дъжд.
С поглед учителят стар ги изпрати,
после затвори секретния вход,
тръгна обратно с уверени крачки,
а зад гърба му гранитният свод
с трясък прощален навеки се срути.
Вдигна във въздуха облаци прах.
Каменна маса тунела затрупа,
за да не може коварният враг
проход към белия град да намери
и да проникне навътре без бой.
Щеше да срещне защитници смели,
с опит военен и много на брой.© Яким Дянков Всички права запазени
Браво!