Как сладко спи тишината на прозореца
и само сенките Луната ги чертае,
прозява се морето, гемиите блуждаят в спомени,
навъсени в таляна мрежите роптаят.
Скалите сгушени отмятат своите кичури,
по сънени пътеки тича хоризонта,
солен дъхът е, хладна, звездна вечер е,
сънува вятърът във пясъчна постеля.
Скучае плажът, на дюната приседнал съм
и жадно пръстите очите ти рисуват,
самотни гларуси танцувайки въздишат,
кресливо стенат, озъртат се, ревнуват.
Брегът е пуст, вълните в дрямка клюмат,
край пристана безцелно се полюшват,
мъждукащ фарът с пулсиращ глас одумва
мрака и в звездна песен се заслушва.
Как сладко спи тишината на прозореца,
със топли устни събужда я зората,
протяга се морето, от утринни лъчи погалено,
и хуква към простора в слънчева позлата.
© Красимир Трифонов Всички права запазени