И сякаш всичко тръгва отначало,

керванът на нощта когато спре.

Разбунено катранено море

започва да бучи освирепяло

дълбоко във кръвта. И прималяло,

сърцето се стреми да побере

вълните на въпросите. Когато

ни вика съвестта на нощен съд,

и дух, и плът - в едно се съюзят,

усещаме най-истински нещата:

пред нас горят несвършени - делата,

зад нас дими изминатият път...

Отколе лъкатушим като слепи

и търсим все за истините брод.

Какво ли няма в нашия живот? - 

И слънце, и виелици свирепи,

и полети, и пропасти нелепи,

и корени, останали без плод!

И бягства от невкусвани съблазни,

и крадени духовни пиршества,

и страсти - като болести заразни,

и сладка пот, и напъни напразни,

и глад за смърт, и нови рождества.

Да, сякаш всичко тръгва отначало

в безсънните среднощни полоси.

Когато няма кой до угаси

пожара на сърцето премаляло...

Но изгревът приижда като хала

и пак, за кой ли път, ще ни спаси!

От нас самите. И от участта ни

да търсим и в безсъниците път,

когато дух и плът се съюзят.

Със изгрева изчезват и кервани,

и ужаси, и вечно живи рани...

Остава само пътят и дългът.