tazi_koqto (Илица)
42 9
22.10.2009 г., 22:46 ч.

Спасение 

  Поезия » Друга
705 0 6

Диагноза смразяващо страшна.

Но в очите ми няма сълзи.

Защо въобще да се плаша?

Не боли да умра. Не боли...

 

Тримата гледат учудено

(мама, сестрата и доктора) -

как успявам, съвсем непринудено,

да поклатя глава: "Чак пък толкова!"?

 

Те не знаят - във вените ледени

от години отрова тече,

насъбрана от тежките погледи

на до лудост обичан човек.

 

Те не знаят - отдавна са минало

моите дръзки мечти.

И дори сърчицето изстинало

бие по детски почти.

 

Само майка ми смътно усеща

по малката бяла ръка,

която се губи във нейните,

че отдавна е без дъщеря.

 

А зад всеки бял косъм прозират

безброй несънувани сънища.

"Седемнайсе години те нямах...

Бори се! Длъжна си, миличка!.."

 

Няма как... Не ме кори, майчице!

И кръвта ме предава дори.

Нещата отиват към края си.

Постепенно ще спре да тежи.

© Илица Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??