И споменът за нас избледнява,
от пожълтелия лист на времето,
а клепачите притискат сълзите -
за мечтите, в откраднато минало.
Твоят път не свършва с мен,
а мечтаех да съм зората на щастието ти,
надеждата крепеше доверието,
оправдано само отчасти.
Дадох ли нещо на теб,
а отнех ли - не ща и да мисля,
жестоко ще бъде безвремието,
ако следите са само безсмислени.
Съжалявам е късно да кажа,
прости ми - не мога да искам,
довиждане - някак неточно е,
тогава сбогом с просто „Обичам те“.
© Николай Николов Всички права запазени