Там, където бушуваше битката с алени пламъци,
вечер дрезгаво вие към дюните старият кладенец.
В гърлото кост е заседнала – жълта и тежка -
и припомня си нямото дъно гласовете човешки.
Мъдро диша смъртта притаена и слуша напрегнато
как пулсира живот в разширените вени на времето.
Падат крепост след крепост, край дръвника мълчат оцелелите.
От срама ще поникне позор, от позора – победа.
В триумфални венци ще се спъват коне, ще затъва пехотата,
а земята ще дъвче потта на тръбите и сълзите на робите.
Уморен ще застане водачът на мястото почетно,
ще беседва умът му с върхове горделиви и отчаяни пропасти… ...