Оставих и спомените да върлуват,
нощем съня да обсипват с тревога,
сълзите сурово лицето да милуват,
а пък очите мокри да горят в огън.
Събужда и тишината носталгична,
измежду четирите стени стои едно
усамотено същество, но безлично,
безсънно, в тъмнината като петно.
Луната сребърна отдавна вече спи,
спомените незаспали плачат тихо,
в стаята индивидът на глас крещи,
но отговорът е собственото му ехо.