Сребристите очи на тишината
се взират, от ръба на световете,
в които безвъзвратно е угаснал
светликът. Бродят само силуети.
И бряг е тъмнината за огнище,
от пламъка си собствен уморено.
Отвъд предела, вече няма нищо –
ни цвят на смях, ни сънища зелени.
А тишината... може би, е крясък,
изригнал от вулкани премълчани,
но думите не стигат, в тях е тясно
(вулкан в какво ли може да остане!?). ...